Беше вече утро, но слънцето не искаше да се покаже изпод все по-бързо притъмняващите си облачни завивки. Сенките им преминаваха по улиците на Долни Грабник – малко старопланинско селце, което сякаш забравено и от Бог, не познаваше веселието и потъваше в безвремие. То не наброяваше повече от двадесет къщи, някои от които останали пусти и вече полусрутени. Малкото му жители – друга сутрин все още спящи, днес се бяха струпали в центъра на селцето и чакаха някого. Този някого беше единственото дете в селото – момченце-сираче, оставено още от бебе преди девет години на същото това място, незнайно от кого. Беше го отгледала една стара бездетна двойка, за която то бе единствен смисъл и утеха. Най-старата жена в селото го кръсти Иван. От тогава всички започнаха да го наричат Ванко и помагат за неговото отглеждане.

Но това не беше лесно. Момченцето беше болно от някаква непозната, странна болест – всяко вълнение – силно щастие или страх – покосяваше като гръм слабия детски организъм. Честите му припадъци и забавени реакции допълваха изнурения му вид – слабо, дори мършаво телце с бледа, почти сива на цвят кожа, с очи хлътнали в очните ябълки, но въпреки всичко искрящи и живи. Те бяха единственият признак на живот у него, но биха събудили страх у мнозина – червеният им цвят в допълнение с белите му коси го определяха като хората, наричани албиноси. Този му вид го превръщаше в същество, излязло от най-мрачните идеи на писател-фантаст, достойно за участник в най-страшния кошмар. Затова и селяните си мислеха, че това се дължи на болестта му.

Но противоположно на облика си, Ванко бе будно и умно дете, което се превърна в общ любимец. Изпълнените с любов грижи на и без това малкото жители на селцето го караха да се чувства специален. Той учеше бързо и прилагаше на практика своите умения с отличен резултат. Всичко ново беше за него предизвикателство за възможностите му. Така разказите за училището, където придобиването на знания са ежедневен процес се превръщаха в негова мечта, за която той постоянно говореше: „Моето училище… ще видите моето училище…”. Тази негова идея го изпълваше с енергия и той забравяше за болестта си. Припадъците сякаш намаляха, въпреки силните му емоции. Постепенно всякакви симптоми на това изчезнаха и селяните решиха да направят мечтата му реалност. Днес с парите, събирани от цялото село в продължение на години Ванко заминаваше за Надежда – най-близкият град, където можеше да се случи това.

Но каква картина беше заминаването – по измъчените от труд и лишения старчески лица се четяха преплетените умиление и болка от първата раздяла с това същество, донесло в живота им стимул за борба. Пълните със сълзи очи, треперещите ръце и току изпуснатите из гърди въздишки обединяваха хората в този момент на раздяла. Ванко беше това, заради което те живееха – не можеха да му осигурят охолство, но той никога не бе имал нужда от нещо. Селото бе негово семейство и той бе негова рожба.

Раздялата за него също не бе по-малко тежка – сълзите му, готови във всеки момент да бликнат и напоят напуканата в душите на селяните земя, изразяваха болка, но и страх от новото – нечутото и невидяното. Но на това се противопоставяше любопитството за това непознато място, назовавано единствено с думите „моето училище”, отекващи в съзнанието и теглещи го примамливо към обекта на своето значение. Вълнението му се покачваше – той бе на крачка от щастието, от мечтата си, от съня, който ставаше реалност. Ескалиращите емоции караха сърцето му да бие лудо. В един миг вече не чуваше плача на заобикалящите го хора, виждаше само образите им, превърнали се в еднакви сиви фигури. Реалността в този миг се изгубваше – преплетена с бляна, тя се превръщаше в неразбираеми картини и силно боботене. Единствено мислите му за училището бяха все тъй ясни и изпълваха цялата му представа за действителността. Той започна да се олюлява и… в един миг падна. Настана тишина. Няколко секунди всички стояха като вцепенени. В следващия момент заваля. Дъждът се сля със сълзите по изкривените от болка лица на старците – до този миг от радост, то сега от неописуемото ги стягащо чувство в гърдите. Те разбраха, че детето не диша. Безпомощни стенания отекнаха и срещнаха ехо в балкана, който криеше цялата тази картина от други очи. Покосени, няколко жени коленичеха над бездиханното, обливано от пороя телце и вдигаха ръце и очи към небето. Бог им бе отнел едничката радост – грижата за едно същество, което изпълваше целия им живот и му даваше смисъл. Бог вече не съществуваше. Те бяха сами. Нямаше вече никой на този свят, който да знае за тях…

…

Смъртта като зъл дух обикаляше из пустите улици на селото. Вече почти никой не беше останал. Неколцина само се мъчеха, но скоро и те си отидоха. Вече нямаше никой. Останаха празни къщите, като единствени свидетели и паметници на това място, където животът умря. Остана само една история за едно дете и неговата мечта – „Моето училище”…

Опитах се да легна тихомълком,

да скрия сивото, напрегнато лице.

Обидата, тъгата да преглътна.

да спра треперещите си ръце.

Исках да заспя безмълвно -

ненужна съм ти ядна и ранима.

И бързах, очите стисках силно -

със сълзи те отвръщаха насила.

Не чуваше, не виждаше пороя

от чувства, неми мисли и сълзи.

Оставих те да спиш спокоен,

но крещях без глас да ме спасиш.

Сънувах будна с поглед луд и мътен.

Самобичувах се заради срама,

че слаба бях и не разкрих вината ти.

Боли, но прошка се нарича любовта!

Протягам ръка, а пръст я обвива -

твърда, студена, дори някак зла.

Спомен за истина – болкафалшива

посява безплодни у мен семена.

Мирис на сяра, гнилост. Забрава.

Ненужни, захвърлени отсмъртта сетива

пропукват със злоба плочата бяла -

копнеж за живот, за цвят, светлина.

Идея за щастие, мигна надежда,

обвити в безсилие умора и страх.

През бримки на стара прокусана прежда

изтичат илюзии, превърнати в прах.

Най-сетне спокоствие, унес, забрава…

Доволна пак ме завива пръстта,

но ръката протегната вечно остава,

в унижение крещи от умора смъртта.

Звън…  Представа за близост назрява -

мисъл за нежност, любов, красота.

Тишина… Пустият праг глухо напява

беззвучна мелогия в тази грозна тъма.

Безплодна илюзия измама беше внушила -

капан за щастие, надежди, мечти.

Тресавищна болка в мен беше се впила,

търсейки радост в моите слепи очи.

Чувствах севечна, уморена да дишам,

но някак претръпнала – и глуха, и няма.

В главата ми забравена прашна въздишка

изгниваше бавно и се превръщаше в яма.

Там незабелязано беше покълнало

пролетно зрънце надежда за теб.

Спомена за щастие беше превърнало

от залостено минало в устрем напред.

Да бих могла в душата ти да вляза,

да се пропия в теб и да изчезна тихо.

От кални мисли на хулители да пазя

сърцето ти и да му давам смисъл.

Да бих могла във вените ти да се влея

и с лечебна сила болестта да вържа.

Да я превърна във грижовна фея -

сълзите с къс надежда да избърше.

Да бих могла ръцете ти да бъда,

да се извая в щит около твойто тяло.

Да си егида сам и сам да си присъда.

И да ме няма, пак да бъдем цяло.